„Извинявай, днес съм непоносима“ - признавам си на глас.
„Нима сама не можеш да се носиш?“ - ме питаш кротко ти.
„Да, сама не мога да се понеса.“
Ето, ако някой се съмнява, има и книга. Знам. Знам, че не е писана за мен точно, но все пак е за мен. Името ми и тези нарове са доказателства. По страниците й има още и още. А ако някой се е заблудил, в самия й край Александър Секулов пише:
Ернеста.
Ернеста.
Ернеста.
Гевара.
Че.
Де ла Серна.
Накрая нещата винаги опират до Че Гевара. И viva la revolucion.
В непоносимите дни правя непоносими признания. Късам връзки. До кожа, до корен, до кост. Така, че да няма тъкан, която да може да бъде зашита или вързана отново. Невъзвратимо. Ернеста Търпеливата е станала Непоносима.
Вероятно причината е, че не понасям:
Ехото след думите си.
Неискреността, прикрита в многото думи.
Многото думи, за да не кажем нищо.
Страхът да сме това, което сме.
Страхът, че не сме толкова добри, колкото искаме (нито толкова красиви, нито толкова чисти, нито толкова възвишени, нито толкова талантливи, нито...)
Чуждото желание да участвам в чужд сериал.
Желанието да нараним някого, просто така, защото можем.
Може би търпя тези неща през повечето време, нали съм Търпеливата, но има дни, непоносими дни, в които казвам: Край, Конец, Fin.
Пролуките са запушени. Илюзиите удавени. Любовта е с извадени очи.
И последно:
Приятелствата не се разпадат заради публикации, колкото и ласкателна да е подобна мисъл, разпадат се, когато са без минало и без бъдеще. Когато са сенки.
