likebeads

2012-01-27T16:00:00.000+02:00

2012-01-26T16:18:00.000+02:00

2012-01-25T09:06:00.000+02:00

2012-01-22T18:44:00.000+02:00

2012-01-19T16:19:00.000+02:00

2012-01-08T11:10:00.000+02:00

2012-01-07T10:43:00.000+02:00

2012-01-04T23:17:00.000+02:00

трогателно е колко много имаме нужда от ново начало, нов шанс, нова година, нов късмет, нова надежда. надежда.
нужда да завършваме и да започваме. дано сме достойни и доверчиви през чисто новата ни година, да е честита!
за пръв път рисувам зима, ето моето начало

2011-12-24T11:23:00.000+02:00

зюмбюл от катя, върна ми коледата. любовни, нежни, притихнали дни. озарени.

2011-12-16T15:07:00.001+02:00

една, в която не успях да се влюбя. отива в папката ми при други недолюбени. тъжни, тъжни мои, никой няма да ви погледне вече, никой няма да ви обикне, а може и да станете поетеси.

горе - наръч коледно настроение

софия

2011-12-04T19:13:00.001+02:00

2011-12-01T14:22:00.000+02:00

разточително разтеглено времето днес- нищо не правя. в главата ми отлежават няколко картини, няколко тетрадки с думи, аз продължавам нищо да не правя. няколко урока - за седми клас, за трети, за 12, за една чужденка - мисълта отлетява светкавично-продължавам да не правя нищо. уморих се, ето качвам последни неща. отлагах ги, тъй като се появиха при ясмина и във vibe for style.

2011-11-23T09:44:00.001+02:00

Помислих си – няма да я забелязвам и тя ще се свие в своята незначителност. До невидимост. Игнор. Помислих и забравих. Тя не съществуваше. Имам си глава, която е пълна с лодки, мечти, жега. Крача си в своя нарисуван свят и ми е добре. Като стане прекалено горещо, си измислям сянка или море, ала никога онова, което забравих. Но тя е толкова лукава, играе моята игра и чака. Търпелива е. Ловджийка. Усетих я твърде късно. Появи се тази сутрин между завивките ми, още в съня ми, настани се между дрехите, зад завесите, в шкафовете, в обувките – навсякъде. зимата.

2011-11-09T11:35:00.000+02:00

2011-10-27T13:27:00.000+03:00

2011-09-10T18:56:00.000+03:00

2011-08-22T13:36:00.001+03:00

и една, която се задържа толкова кратко при мен, че пропуснах да споделя тук. първата с акрил - за мен необязден кон все още...

2011-08-21T14:34:00.000+03:00

забавлявам се с картинен речник

2011-08-20T18:19:00.002+03:00

цветята на доня елиция

2011-08-14T18:32:00.000+03:00

2011-08-13T16:16:00.000+03:00

и още малко плод-зеленчук

2011-08-13T14:20:00.002+03:00

дали от лакомия, или прекомерно старание, писах с изплезен език, заради вечен комплекс за грознопис, изядох една буква...поправих се после като госпожа от началното училище. за сиса нарисувах, нали по сладичкото си пада

2011-08-03T20:16:00.003+03:00

сърцето ми е посиняло - не от болка, а от морето; кръвта ми посинява, не от благородство - от морето; устните ми са сини, не от студ- от морето; цялата съм синя - като птица

2011-07-31T16:40:00.001+03:00

малините за лили, прилича ми на тях. почивен ден след дълго. бързам да рисувам и да готвя, да напълня ушите си с музика и с тишина, да чета и да пея. песен за радостта

2011-07-27T14:46:00.004+03:00

малка лятна колекция, отново жегата и скришното...

дивачката

2011-07-18T14:44:00.003+03:00

все забравям да я сложа в блога...така, както я бях забравила през зимата. започнах я като мрачна картина, тъмна и зимна, но не можах да продължа до пролетта, когато под кожата ми цвят напъпля..плодно момиче, дивачка

2011-05-31T21:40:00.002+03:00

обожавам тези заврънкулки по врати и огради, направо съм обсебена от тях. обмислям сериозен подбор

2011-04-25T20:48:00.002+03:00

2011-04-22T11:19:00.000+03:00

Капана - любим квартал - за скитане, скици, снимки

2011-04-20T13:42:00.000+03:00

утрата ми на Бунарджика, безпределно зелени

2011-04-17T17:15:00.001+03:00

обичам в дворове да надничам, истории да си измислям..

2011-04-16T17:19:00.002+03:00

към далечна индонезия отпътува, ще слуша чужди говори, ще се гледа в очите с южните хора. като дете я изпратих и попътен вятър пожелах.

2011-04-15T10:25:00.000+03:00

2011-04-14T11:39:00.002+03:00

Тя е полууплашена, понякога се чувства много полу - полутук, полутам. Сама не се разбира, четенето й помага, рисуването - също. Сутринта бягаше на Бунарджика и тихо скимтеше от удоволствие - нови сили.

Четенето на Амели Нотомб - среднощно удоволствие - Нито Ева, нито Адам - е заглавието.

И някакви упражнения по рисуване

2011-03-21T10:36:00.004+02:00

скитам насън по прашните му пътища, омеквам под горещината му – лятото ми..
снимка от лисабон, направена от познат, - приютява ни. живея ли в лисабон, щом живея в тази картина?! само насън

2011-03-18T14:41:00.002+02:00

напоследък се разливам, в мокрото пролуки намирам. да съм прозрачна, чиста да съм, дъх да съм, един само. лека, поносима, към дълбини не се стремя

2011-03-17T22:25:00.005+02:00

2011-03-16T12:39:00.003+02:00

така започна всичко - четеше и сънуваше...

махащата, плетящата и летящата

2011-02-21T14:18:00.004+02:00

маха, маха, гледа, гледа, чака, чака, плете, плете и накрая отлетя... ето я и третата

и заедно

да имаш куче. ползи и вреди

2011-02-01T10:47:00.013+02:00

е смешно и абсурдно заглавие на днешния пост. не ми приляга сериозността съм забелязала. синът ми има класация за най-смешен човек, в която заемам, без някакви специални усилия и стратегии, второ място. има неоспорими истини. за различните хора неоспорими са различни неща и тогава значи, че те са оспорими, от онези другите, които мислят обратното. и винаги е било така, още от времето, когато се е водел спор за облостта на земята и от много преди това. просто не ми приляга. затова зарязвам опитите за обективност и добър маниер и си карам, както си знам.
Добрите страни на това да си притежател на куче, негов приятел и водач, са много. Ще кажа кои са лошите. Лошо е, когато е зима, да ставаш от топлото си легло и неотърсен още от сънища, непил кафе, да изскачаш в студа, защото кучето има нужда. После, ако имаш мъжки кокер шпаньол, започва едно озъртане откъде ще се появи друг мъжкар. Няма да забравя как един бивш собственик на мъжки кокер, иначе едър, оперен и силен, ми разказваше, че имал сърцебиене на всяка разходка. Вървим - той тичайки, душейки, препикавайки, аз - озъртайки се. Обаче, ако наблизо няма потенциални опасности, тази разходка е чудо. В студа има сила и свежест, и тишина. И едно огромно като небе спокойствие. Разбирането, че всичко е наред и така трябва да бъде. Че си част и не си сам. И че си сам, но не си загубен. И че си загубен, но виждаш пътя...И пак: вървим - той подтичвайки щастливо насам-натам, аз - усмихвайки се. Вреда номер едно е полза.
Второто нещо, което не ми харесва е, че сутрин всичко ме боли от нощните прегръдки. Спи върху главата ми, ръцете ми, краката ми, гърлото ми. Но как мирише - задните крачета на обелките на луканка, предните - на прахосмукачка. Облизва чевръсто - по лицето, по ръцете, по краката, по врата...Когато си кучкар, липсата на тези неща би била Липса. Не мога да намеря положителното единствено в побойническия му нрав. Но пък едно куче винаги те кара да смееш. Смея се много по-често.

2011-01-31T13:28:00.007+02:00

безкрайни дни и нощи...нехвърковати, нелеки. като петмез. апаратът ми и той, остава неразбираем. опитвам да местя фокуса - книги на фокус, дефокусирана храна - не става. замислям се дали пък няма някакво общопротичащо време, универсално, и друго - между, лично. и дали не се получава един голям анахронизъм между общото и личното. моето е петмезът, а другото тече, там не смогвам, а тук едва преживявам...щом е бавно, мога да рисувам, да чета, да пиша, да мечтая, да снимам - от всичко по много, ала не мога, защото е бавно само моето време, а в света изоставам.
добре поне, че изненадва с хора и събития.
Вел!
труднооткъсващи очите ми от снимките й. ненаписаните им истории са бъбриви. не, бъбриви е хубава дума, но безкрайно неподходяща - говорещи, историите им са говорещи. ще ги гледам дълго.
ето: www.biskviti
и могат да се видят сега в софия. откриването на изложбата е днес ribski.net

2011-01-13T19:36:00.002+02:00

замислена като продължение на махащата.

2011-01-06T16:03:00.006+02:00

като сълзи съвсем еднакви дните
от вятъра не се издуват,
в съсиреци от скръб напити -
мухи, мухи

на парчета

2011-01-04T20:48:00.006+02:00

и парче от новите работи

парчета от старата мен и новата

парчета стари работи

парче от празник и делник и едно джинджифилено човече с отрязан крак, за да не бяга

2010-12-15T21:51:00.002+02:00

искат ми се повече детайли. оставям с мисълта да се върна пак и да порисувам още. някой ден.

2010-12-12T14:31:00.002+02:00

круши, вместо дюли. малко тъжни, но влюбени. мирише на дим тази любов и има нужда от подхранване и сънуване заедно..

нарове и дюли

2010-11-11T12:48:00.008+02:00

Пристрастена съм. Към първите заради цвета им, заради едно нарово дръвче, за което се грижех като дете, заради натежалия юг, който крие всеки нар в пазвата си. Дюлите са моите кралици. Макар и да изглеждат прозаично, почти грозничко, те крият тайни, които разказват до смъртта си, ако има на кого. Сложете ухото си до мъхестата кожа на нейно величество и се заслушайте.

2010-10-19T09:46:00.003+03:00

Най-после разопаковах тетрадката от tita y lili, има си дебело юрганче, да топли замръзналите думи, а също и копчета отвътре, да закопчавам разни много важни мисли, които да не забравя, или пък цитати от умните хора, или просто неща. Всъщност засега има само бели листове. Погледът ми се изхлузва, колчем се опитам да го навлека върху някое апокрифно животно от тези на Кенаров. Може би не им е дошло времето. Започвам да пускам зимата полека-лека, но не съм готова. Трябват ми още няколко ритуала, някакви заклинания, магически обреди..измами, безчинства, злоупотреби – на всичко съм готова, само да избутам мрака и студа. Далеч, далеч, далеч от мен. Обичам портокалите и южните морета.

2010-10-12T12:35:00.004+03:00

лимоните, заради комбинацията, а блогът застрашава да се превърне в кулинарен :)

страхотните мъфини със сини сливи отново от My cooking creations
и едно небе като сланина

2010-10-10T14:59:00.010+03:00

Усещам деня като предел. Имам нужда от определен ритуал, за да прекрача в зимата. Да си кажа, че някакви неща са приключили и други започват, защото ме натъжава мисълта, че през зимата всъщност нищо не започва...Да прибера летните дрехи, да преподредя стаята си, така, че да пази лятото в пазвата си. Сандалите, прилежно завити в кутиите си, сънуват горещите пясъци. Но преди този ритуал, имам нужда от още един, по-малък. Препечената филия с масло – нещо, което много обичам, но никога не ям. Кафе със закуска, а не с цигара. Звукът от ножа по хляба. Подскачащи насам-натам мисли, но слава богу, малко на брой. Безсмислени опити за опитомяването им. Фейсбук – понякога страшно отегчителен, понякога неочаквано полезен, място, където мога да се полигавя, да се почувствам по-малко самотна или точно обратното, да видя интересни неща, но и точно обратното; блоговете на приятели, кулинарните блогове, случайните блогове... Обикалянето по папките pictures, documents, music; пощата; скайпа...Почти ежедневен ритуал. Пропускайки междувременно в главата ми да се настани някакъв образ на храната, която ще приготвя за обяд или следобедното нещо сладичко, или направо за вечеря, си спомням за тефтерчето с рецепти на баба ми. Корици с цвят на прегорял карамел, и много тънки жълти листове, спомням си как шумоляха, като ги разлиствах, спомням си също, че от едната страна имаше две колонки: да взема, да дава. Разбира се, никой не се интересуваше от тези вземания-давания, това беше съвсем друга литература, имаше няколко десетилия история под формата на туршии, баници, „кейкове“ (думата кекс не съществуваше), торти, сладка, компоти...Първите страници бяха изписани с мастило, а думите бяха украсени с краесловни ерове, там където се полагаше да бъдат. Нямаше анонимни рецепти – имената на безброй домакини ги съпътстваха: торта от Добруша, кейк от Ахавни, милинки от Маня, туршия от Радка...Пазя спомена – баба разточва тесто или подрежда магданоза на букетче (ох, сега се сещам, че точно с такова букетче и прическа от трийсетте на миналия век имаше някъде прекрасна снимка, обещавам си да я намеря), а аз разлиствам онези шумящите страници и питам: „Бабо, коя е Добруша?“ „ А, Добруша ли...“ - започваше тя словоохотливо и така чудно завързваше историята, че не разбирах кога е свършила с готвенето, кога е сервирала обяда, кога главата ми е натежала. Сега си давам сметка, че аз нямам такова тефтерче. Моята внучка няма да има такива спомени. Безвъзвратно отживяно време.

С помощта на My cooking creations

А тук Лени се заиграва

лято обаче циганско

2010-09-13T11:27:00.005+03:00

разнася аромата си на печени чушки и сливов мармалад, подмамва ни с тананикането си по пътища несигурни, но пътища на сърцето...

котки

2010-09-10T12:27:00.002+03:00

поради гоген

2010-08-28T10:25:00.000+03:00

:)

2010-08-26T17:17:00.005+03:00

стари акварели на ясен намирам, докато подреждам рисунки..споделям, възхитена от смелостта и обилието на цвят, и забелязвам, че като мен обича да рисува круши :)

2010-08-22T17:09:00.004+03:00

ето и крайния вариант

още една рисунка за плакат на танцовия спектакъл "Домът на Бернарда Алба". някак не ми се искаше да пропусна акварела, но сега, като гледам, страстно ми липсва червеното

морето е на лятото сосът

2010-08-20T17:16:00.004+03:00

затова и в пъпешите виждам лодки

пристанище в зноя

2010-08-19T10:02:00.004+03:00

за очите на жаднолутащи се туристи. вдъхновено от балконите в барселонския квартал готик.

жега

2010-08-01T18:37:00.005+03:00

Харесва ми думата. Жега. Повтарям на глас, смуча я като напечено от слънцето камъче, бяло и обло задължително, като в детството... има някакъв хлад напук и мента, и пот и други телесни сокове, и плодови също, и прах, полепнал в сухото гърло, и допир на боси крака по земята. И сенки. И зелен мъх, и студени каменни плочи, и мирис на мазе от много стара къща
Оплетена в леност неделя: правене на сладолед от пъпеши (все така става като надничам в блога на Даниела) и кейка на Дейвид Лебовиц, както казва една приятелка: "О, Дейвид! О, любов моя...", този път с боровинки и малини, ровене в шкафовете и изваждане на задигнати от баба покривчици, скоро обмислям нов набег на тавана, четене на Белфльор и тихичко слушане на музика, гушкане с кокер, рисуване на котки, дантелени сенки в жегата, красиви като паяжини, и се унесох... сънувах жив сън, тези дни ще се случи, знам си аз

лято

2010-07-30T13:07:00.006+03:00

кръстих тази неголяма все още поредица на любимия си сезон. жегата, сочността, цветовете, морното търся. заради размера на платната, най-големите са 20 на 20, една приятелка шеговито ме нарече "малката пловдивчанка". "малката арменка" - я поправям.

юли

2010-07-17T12:39:00.007+03:00

Време за жега и скитания. Времето, в което остарявам или пораствам с по една година. Време за отлитане и време за приземяване. Майка ми искала да ме кръсти Юлия. Гущер без опашка се е преселил вкъщи. Изпълзя измежду страниците на „Сто години самота“, която държа до главата си. Това беше първият знак, първото нещо, което се случи на осми сутринта. После в кухнята беше разцъфнал артишок – първият в живота ми, приличаше ми на огромен магарешки бодил, но артишок, шок от арт или арт и шок...Смях се.

Почерпих, но не всички, които исках, с малинова торта. Прибирах багажа за пътуването към едно мечтано място. Бях чела, гледала и чувала за Барселона, но през чужди очи, умове и сърца. Сега беше време за моята приказка.

още

любовници в синьо

2010-06-24T17:14:00.001+03:00

2010-06-22T09:24:00.003+03:00

да слушаш една песен много и много пъти, да допираш крака в хладния току-що избърсан под, да плачеш без причина, да разглеждаш тялото си, да се чудиш сам на себе си, да е неделя следобед...

2010-06-20T13:54:00.000+03:00

лалита

2010-06-18T12:57:00.001+03:00

лени в цъфналата рапица, прииска ми се да я нарисувам..

2010-06-13T18:32:00.005+03:00

всеки ден мия и режа зеленчуци, пържа ги, пека, варя...реших, преди да готвя моделите, да ги рисувам

...динята обаче я изядох, преди да ми позира

прекалено много прогестерон

2010-06-08T16:32:00.002+03:00

за да забравя, че съм розов котарак, и да стана жена...

макове

2010-05-31T12:31:00.001+03:00

тъгъдък-тъгъдък, сърце

2010-05-30T11:52:00.003+03:00

препускам с вихрогона, няма си име още, но има сърце на задницата. от хмд придобивка ценна заедно с котака на еличката и елена на деничката и оназ завитата лисичка...много хубаво беше, момичета, благодаря

та-ра-торрр

2010-05-29T13:48:00.002+03:00

книгоразделители пак

2010-05-18T10:47:00.002+03:00

поръчка от едно малко момиченце, живеещо във франция...ще общува с френски принцеси и ще научи маниерите и етикета на френския двор...може би ще се влюбва...на френски. дано чете повече това дете

2010-05-12T15:01:00.003+03:00

Както се вижда, на 15 май откриваме изложба на плакатите от представленията на Танцова компания Фрида. Те са дело на Лени, с изключение на 2 - един мой и един на Баша. Причината и аз да се замеся в това е, че нашата танцьорка е толкова продуктивна, та художникът на спектаклите понякога не смогва - в конкретния случай беше на море :)). За вдъхновението от танците и музиките, както и за самите плакати можете да съберете повече впечатления в клуб Basquiat, където сте добре дошли в събота, в осем вечерта.

2010-05-11T13:40:00.001+03:00

2010-05-10T18:47:00.004+03:00

автопортрет през лятото

2010-04-27T16:57:00.000+03:00

2010-04-25T10:57:00.003+03:00

малка разходка из одрин, напомня български град, даже почти всички говорят езика, но с повече джамии, забрадени жени и различен говор. ана каза, че ще прави испания в турско и..успя. публиката, колкото и да очаквахме да е в шок, се оказа страхотна. полицията също
снимки

на юг

2010-04-11T16:32:00.008+03:00

изумрудено-тюркоазено море, бял пясък, самотни плажове, стъпки, сенки, празни таверни, студено узо, сушени октоподи, слънце, студена вода, атон, безвремие. безмидие също. камъни и вкаменени тела, обречени на моряците и туристите

преследващ спомен

2010-03-31T11:45:00.012+03:00

Прозорците са ментови. Стаята е голяма не само защото аз съм малка, а и заради бюфета с многото шкафчета, пълни със снимки. Друг път обичам да ги гледам и да питам за хората по тях, често това са отдавна умрели хора, не разпознавам местата и питам ли, питам. Харесва ми, защото изскачат интересни истории. Но този ден чуждите светове са прилежно прибрани в кутиите си. Бюфетът прилича на град: с квартали, къщи, блокове, апартаменти, тайни кьошенца – нека си спят, хич не ми се наднича. Стаята така е по-тиха и изпълнена с ментов хлад, мисля, че идва от прозорците, но не отвън, а от самите прозорци, и аз не знам как. Всички си легнаха и ме оставиха най-после сама. Успях да открадна една книга от тези на големите. Има глупаво заглавие и корицата не е интересна, но се успокоявам, защото се сетих как в такива случаи по-голямата ми сестра много важно заявява: „Не съди книгата по корицата“ или „ Не съди книгата по заглавието“. Тя знае повече от мен и аз й вярвам за всичко или почти за всичко. Обаче съдя по корицата и малко се чувствам виновна и глупава, но ...съдя по корицата и по заглавието. Ъглова стая с три големи прозореца, пред всеки има дърво и макар че дърветата са липи, има много липи по цялата улица, миришат божествено друг път, но сега едно натрапчиво ухание на мента е превзело ума ми. А сенките от тези дървета по стените на стаята, хипнотизират ме. Лелите ми ми забраняват да гледам нощно време сенки. Викат, че не било хубаво, ама не казват защо. Те изглеждат съвсем сигурни, освен това го казват така, че всеки ще се сети, че ще го сполети голямо зло, ако не ги послуша. Всъщност те умеят да казват повечето неща по този начин. А аз толкова обичам да гледам сенки: на хората и на дърветата най-много, но харесвам всякакви. Мисля за тях, казват, нямат душа, мисля и за това. Ами те могат да правят почти всичко освен едно – да са живи. Сега съм в къщата на дядо, тук няма забрана над сенките, мога да ги гледам колкото искам и аз гледам. В книгата пише за някаква жена, която е много самотна. Тя излиза от дома си, качва се в колата, запалва я и тръгва нанякъде. Като порасна и аз така ще правя, ако съм самотна – като жената с острите токчета, които потракват под прозорците, жена около 30-годишна, със синьо поло и карирана пола, носи една особена гривна на лявата си ръка, сребърна, с пики. Сигурно е подарък от любим човек, защото никога не я сваля. Кожата й мирише на мента. Вече в полусън слушам стъпките по улицата. Все по-редки минувачи, женски токчета, някоя дума, смях, изречение и пак токчета. Най-прекрасният звук за заспиване. И камбаната - oтброява целите и половинките часове, за тези които не носят часовници и за тези, които все се чудят как е отлетяло времето.

дойде

2010-03-21T11:56:00.010+02:00

Навсякъде е. Напъпила живопис. Не се побира във формите. Намира пролуки, превзема с цвят. Виждам я в усмивките, в тъкмо поникващите цветя, във вените на сухите клони. Лятото избухва ненадейно, не е като зимата, която бавно и постепенно сковава, изсушава те, без да разбереш. А лятото крещи, настоява да бъде забелязано. Виждам те, виждам те. И съм щастлива, толкоз щастлива, че чак луда. Подкокороса ме да изляза навън с четки и блокче, че и вода носех, и да седна на някой нестоплил се още бордюр да рисувам. Не съм го правила, откак бях на седемнайсет. Любопитна съм да видя какво е след 20 години. Ами същото е, почти. Не, емоцията е малко по-силна..май. Не знам, когато рисувам, не мисля, не забелязвам времето, често не чувам какво ми говорят, често не отговарям или отговарям смешно. Сега си мисля обаче, че това е друг вид концентрация, онази, която наричам пропускливост. Днес ще изляза пак, рисувам къщата, откъдето започна всичко. Стара еврейска къща, в която живееше Сара, моята приятелка, с която се учехме, за която мисля при всеки акварел, при всяко ходене в Стария град. Къща, в която живях часове, дни, в която говорехме за сериозни неща и за глупости, за любов, за книги, за самота, за изкуство, за дрехи, за момчета, за момичета,..... за Ален Делон, за всичко. Разглеждахме седефени копчета, увивахме се в копринени платове и правехме първите си торти. Слушахме музика. Беше времето на Флойд. Искам да я нарисувам с акварел за Сара, която е далеч. Искам да я нарисувам с масло за себе си, която съм толкова близо... После Ана танцува – за пръв път навън тази година, за пръв път с обувки, за пръв път фарука. Обичам фаруката. Говори на кръвта ми. И въпреки че написаното стана ужасно дълго, искам да кажа само още едно нещо. Беше трудна зима за мен. Много. Всяка следваща става все по-трудна или просто тази, но оцелях. За живота, който ми даваха в смъртта, искам да благодаря на Галя и нейния блог, толкова пълен със сила и цвят, на Ана, защото винаги ме разсмива, на Лени, постоянно й благодаря и винаги има защо, на Ваня, изненадващата, на Еличката за смеха й, на Деничката и нейните дълбокопоставени, тъжни очи, които казват толкова много, на Даниела, която със своя блог направи смъртта ароматна... Не знам какво щях да правя без вас

къщата и онзи прозорец най в дъното, на кухнята беше

2010-03-08T12:37:00.003+02:00

рисувана по поръчка. sos се казва

2010-02-25T20:17:00.003+02:00

2010-02-24T21:00:00.003+02:00

2010-02-23T19:24:00.001+02:00

всичко е розово

2010-02-12T09:11:00.003+02:00

Мечтаех за напълно розова картина. И ето я. Съвсем различна от онази в просъниците ми, но пък ме изненадва. Разбира се, виждам много неща, които можеха да станат по-добре. Но нямам потребност да продължа. Рисувайки я, мислех за моите учители по живопис Минас Аветисян и Лени. На Лени подарявам, "да си има още една стаичка", както казва тя.

преди да се събудя

2010-02-07T14:14:00.005+02:00

когато затворя очи, виждам " la bruja" - новата си картина

буковски, чинаски и февруари

2010-02-02T19:28:00.008+02:00

Отнесени дни, сънища наяве или живот насън..и аз не разбирам. Свикнах да обвинявам сезоните, месеците, вторниците. Имам вторнишко настроение или февруарско, или зимна мечешка депресия, или..Потъвам в чужди и свои светове – книги, картини, музики. В главата ми се разхождат литературни герои, складирам маслени картини, защото наум рисувам по-бързо. Наум пиша, наум дори е възможно да пея. Чета, оставям книгата, излизам. На Бунарджика е тъмно. Почти. Светят лампите. Старият Буковски някак се е промъкнал с мен на разходка. Усещам под краката си замръзналата земя. Станала е на ледени буци. Убиват, когато стъпваш. Не аз разхождам кучето, а то мен. Чувам металното медальонче с името му - подрънква някъде отпред. Пусто е. Само две момичета може би седемнайсет-осемнайсетгодишни се опитват да се пързалят върху една заледена локва. Смеят се, докато го правят, разказват си нещо. Ринго не разбира и започва да ги лае. Аз виждам картина. Толкова е спокойно – леден вятър, оранжеви лампи и две момичета върху заледена локва. Жени. Какво ли би казал Хенри Чинаски. Отварям да проверя. Разбира се, точно там, където трябва. Нямах съмнения.

„ Жени: обичах цветовете на дрехите им; начинът, по който вървяха; жестокостта по някои лица; почти съвършената красота, която се появяваше в други – завладяващо, вълшебно женствена. Биеха ни по всички точки: планираха всичко по-добре и бяха много по-организирани. Докато мъжете гледаха футбол, пиеха бира или играеха боулинг, те, жените, мислеха за нас, съсредоточаваха се, изучаваха ни, взимаха решения – дали да ни приемат, да ни отхвърлят, да ни заменят, да ни убият или просто да ни напуснат. В крайна сметка нищо от това нямаше значение; каквото и да стореха те, мъжете свършваха самотни и луди“

И още едно изречение:

„Много неща ме трогваха: обувките на жените под леглото; някоя фиба, забравена на шкафчето; начинът, по който казваха „ Отивам да пишкам“; ластичетата за коса; разходката с тях по булеварда в един и половина следобед – когато бяхме просто двама души, които вървят заедно; дългите вечери, в които пиехме, пушехме и си говорехме; караниците; мисълта за самоубийство; да се храним заедно; да се чувстваме добре; шегите и смехът, който се появяваше отникъде; чувството за чудеса във въздуха; да седим заедно в паркираната кола; да си говорим за бившите си любовници в три сутринта; тя да ти каже, че хъркаш, и ти да я чуеш как хърка; майките, дъщерите, синовете, котките и кучетата; понякога смъртта, а понякога разводът, но винаги докрай; да четеш вестник сам в някой бар и да ти прилошее, защото тя вече е омъжена за някой зъболекар с коефициент на интелигентност 95 и живее в предградията; хиподрумите, парковете и пикниците; дори затворите; нейните тъпи приятели и твоите тъпи приятели; твоето пиене и нейното танцуване; твоето флиртуване и нейното флиртуване; нейните хапчета, твоите изневери и нейните изневери; това, че спите заедно.."
И

преди да заспя

2010-01-30T13:50:00.004+02:00

снощи се приспах, рисувайки. първата, есте, е учителка по френски, обича шансони и старомодни мъже, тайно пише еротичен роман. втората, стела, е цигуларка, тя харесва чужди мъже, с които не й върви, третата, ернеша, обича да се смее, харесва мъжете, но повече себе си. трите са приятелки

просто мъфини

2010-01-26T21:04:00.006+02:00

понеже не намерих линолеум и резци за литография, намерих тези формички. и понеже беше адски студ, опекох най-шоколадовите мъфини. пред многото рецепти за кексове, предпочитам тези за мъфини по една-едничка причина - естетиката. изглеждат като бижута, почти съвършени. и са много удобни, когато отиваш на среща и искаш да занесеш нещо сладко, нещо току-що изпечено и нещо от теб

ана с котка

2010-01-24T12:52:00.003+02:00

2010-01-19T18:15:00.004+02:00

първата ми снимка. на две и половина май

2010-01-15T17:33:00.003+02:00

едни такива дребнички ми се пририсуваха

..хм

2010-01-06T12:06:00.007+02:00

Не понасяше зимата. Имаше едно такова лятно ухание, че разтапяше снега около себе си. Стана трудно от леглото. Сънят отново не искаше да я пусне. Беше се вманиачила в сънищата си. Даже си направи една специална тетрадка, за да ги записва. Но най-живите бягаха от листа. Имаше много подмоли, в които по-хитрите се промъкваха. Тогава започна да ги рисува. Но тази сутрин не откриваше следа, по която да тръгне. Детето и кучето я чакаха за разходка. И тя излезе, със съня, крепящ се като сълза в края на лявото и око. Захапа усмивката си и тръгна с кучето и детето. Избираха места, където снегът беше още неотъпкан и слушаха стъпките си. И понеже беше много тихо, този звук им изглеждаше съвсем вълшебен. И така, жената, детето и кучето, разтопиха снега, смяха се много и им беше студено и хубаво. После се прибраха и пиха големи чаши горещ шоколад и ядоха току-що опечен хляб. Утре пак щяха да излязат. Майката сложи сламената си шапка и зарови крака в пясъка. Нейни бяха линията, която разделя небето от морето, и всичкото синьо на безкрайността. Имаше много време.

2009-12-31T18:50:00.003+02:00

и последната за годината картина, леко недовършена

2009-12-31T14:20:00.003+02:00

опекох и последните за тази година курабийки...следобед на вино, сладки, чай и глупости в парка

2009-12-30T16:51:00.006+02:00

миришат на любов по време на холера

рецептите преписах от В кухнята на моето семейство

кутийчица вълшебница

2009-12-27T13:15:00.005+02:00

измежду всичките чудесни подаръци този ми е най-любим. навивам я и си лягам до нея, върти се въртележката и ме отнася назад във времето или пък политам напред, а най-често - дълбоко, дълбоко навътре. такава е тя, моята музикална кутия, - магическа. ясен ми я подари.

2009-12-25T17:19:00.009+02:00

Обичаме се със случайностите. Виждала съм хора да им се удивляват, но аз ги приемем съзаклятнически. Все едно имаме стар ритуал. Усмихвам им се и знам, че и те ми се смеят. Ето в такава взаимност и хармония сме отдавна. Един ден след като гледах Джули&Джулия (Няма да разказвам за сюжета, нито за актьорите. Който не го е гледал, може да го дръпне и да му се наслади без нечие посредничество, достатъчно е изписано в нета, не ми се занимава с това), попаднах съвсем, ама съвсем случайно на един блог, който ме зашемети. Не знам с кое първо: дали с подбора на рецептите за сладки, дали с начина, по който са представени и снимани, дали ръцете на жената В кухнята на моето семейство, красиви и блестящи като нещата, които прави. Исках да изпробвам почти всички рецепти – особено масапан. За него слушам от малка и как прабаба ми ваела от тестото цветя, но рецепта нямах и въздишах безсилно. Съвпадна интересът ни към близкоизточната кухня, патладжаните и нахута, домашноправените хлебчета и най-вече – любовта и уважението към шоколада и маслото. В онзи филм, за който говорих преди малко, се казваше, че маслото никога не е вповече, кулинарен филм за една, която готви по рецепти от книга и ги описва в блога си и една друга, която е открила и написала рецептите във въпросната книга и която от всичко на света умее най-добре да ..яде. Страст към храната, приготвянето й и изяждането и. Това го казах само за да спомена връзката между двете събития: гледането на филма и намирането на блога на Дани. Започнах с лейках, защото исках точно тези аромати в кухнята си. Но...както винаги недогледах рецептата и направих някои магарии, резултатът беше...вкусен.

и така.. на Коледа събрах еврейската (лейках), гръцката (юмато), турската (баклава, макар че точно тази е арменска) и арменската (анушабур) кухни. Оказа се много, много добра комбинация.

празници

2009-12-22T13:47:00.003+02:00

цяла сутрин е гонил слънчеви зайчета и сега се е оттдал на заслужена почивка. изобщо не мърда, много е съсредоточен, вече двайсета минута...

оооооооооо, премести се, изкушен от този чехъл. всъщност ринго е едно много работливо куче, но мисля, че в момента се подготвя за почивните дни

грешка

2009-12-21T13:34:00.004+02:00

стана. вместо тесто разрязах глина с коледните формички. шегувам се, но ще се поправя..тези дни, с мнооого сладки, направо купища

ето я и джуджешката ми работилница. работя ли, работя

първата

2009-12-08T15:33:00.010+02:00

която започнах с масло, учих се нетърпеливо, преодолявах досадата от това, че трябва да чакам да изсъхнат боите (така било с маслото), опитвах се, ядосвах се, радвах се..

и първата, която завърших. и двете подарени вече. мечтая трета. благодаря на лени за търпението и чувството за хумор, за хубавата музика и чая и за една друга картина с малко лилаво прозорче...тя си знае
..и всъщност сега като ги гледам, струва ми се, че си приличат къщите и наровете

дълго, дълго

2009-11-27T12:49:00.013+02:00

Лъжиците с дълги, дълги дръжки, за да стигат до тирамисуто в средата на масата, старателно „разграфено“ от Еличката. И много вкусно, пак от Еличката. Започнахме ги тези мацкински сбирки всяка неделя – кикотене, ядене на сладко, пиене на чай, ароматен чай, различен, в чашките подрънква карамфил, канела, джинджифил. Чашките, и те различни. Кукленска къща ни посреща, крие приказни неща; шкафчета, чекмедженца, библиотеки – всичко е чудновато. . . Албуми с принцески илюстрации с дълги рокли и кукли с дълги рокли, снимки на момичета с дълги коси, дълги глътки чай, дълги усмивки. Вместо кон и маймунка има котка, може би не е толкова силна, но прави страхотно тирамису и рисува едни такива момичета с часовници с дълги, дълги верижки..
Това беше в неделя. После дните ми се промениха по синуса. Настъпиха едни утра, малко есенно-зимни, много свежи в студа си. Топлят сe от носталгията, която усещам по това време на годината. Всяка година. Чувам я в стъпките си по листата - хрускава носталгия, и под стъпките си без листа - тиха носталгия. Подушвам я от комините. Понякога заспива в гънките на шала ми, укротена за малко, и се събужда като слънчево зайче на стената. И сигурно заради нея ми се прииска да рисувам дървета, оголени, синусови като дните ми (понеже имам синузит, претенциозен, правиха му пункция, и сега си го отглеждам. Покрай това започнах да си представям все по-клонести, разклонени и разлабиринтени нещата. Може би е крайно време да разгърна някоя анатомия и да видя на какво прилича този толкова важен напоследък синус). Дървета. Дървета. Дърветата. Дългите клони, дебелите стволове, кората. Дървета за съзерцание, дървета за прегръщане, за галене... за бесене. Дървета, зад които да се криеш. На които да се подпреш, когато целият свят е с главата надолу, на които те подпират за целувка. Не онези със сянката. Другите. Голите.